Повече от век отдадени на работата си

Пострадалите в Първата световна война предоставят на невролозите безпрецедентна, макар и нежелана, възможност за провеждане на изследвания. Като наблюдават нарушенията във физиологичните и психическите функции, причинени от получени по време на войната травми, невролозите успяват да свържат подразделения на централната ни нервна система с определени способности. През 1917 г. Юлиус Вагнер Ритер фон Яурег описва първото каузално психиатрично лечение, когато открива, че заразяването с малария лекува паралитична деменция.

През 1920 г. Ото Люви провежда първия експеримент, който доказва, че невротрансмисията е химичен процес. През 1922 г. за лечение на пациенти с шизофрения започва да се прилага лечение със Сомнифен (Somnifen) и предизвикване на дълги периоди на дълбок сън. На пациентите се дават високи дози Сомнифен (лекарство от групата на барбитуратите), които ги карат да спят по цял ден в продължение на две – три последователни седмици.

През 1929 г. Ханс Бергер демонстрира първия електроенцефалограф (ЕЕГ) за приложение при хора – уред, който измерва и записва електрическата активност в мозъка. Днес изобретението на Бергер се използва рутинно с диагностична цел в неврологията и психиатрията и нерядко намира приложение в научните изследвания на мозъка. През 1933 г. Манфред Сакел съобщава за първите си експериментални открития при изпитване ефикасността на лечение с предизвикване на инсулинов шок при пациенти с шизофрения в Берлин, Германия. В процес на разработване са соматични лечения за психически заболявания като електроконвулсивната терапия и психохирургията. Тези лечения се основават на биологичния модел на психиатричната патология, според който психиатричните заболявания са следствие от физиологичен дисбаланс в организма и са съпоставими с физическите заболявания.

През 30-те години на XX век Уайлдър Пенфийлд заедно със своя колега Хърбърт Джаспър изобретява т.нар.„Монреалска процедура“, с помощта на която лекува пациенти с тежка епилепсия, като унищожава нервни клетки в онези части на мозъка, от които водят началото си припадъците. Преди да извърши операция, той стимулира мозъка с електрически сонди, докато пациентите са в съзнание на операционната маса (само под местна анестезия) и наблюдава
реакциите им. По този начин успява по-прецизно да определи отговорните за реакциите целеви зони в мозъка и така да редуцира страничните ефекти от операцията. Процедурата се прилага успешно и до днес.

През 1935 г. Егаш Мониш, португалски невролог, извършва първата лоботомия в света. През следващите години Уолтър Фрийман и Джеймс У. Уатс извършват първите лоботомии в САЩ. Целта, която се е преследвала с извършването на лоботомиите, била да се постигне успокояване на неконтролируемо агресивни и емоционални пациенти и, поне в началото, процедурата се оказва успешна. Въпреки това, дори да не споменаваме факта, че смъртността е 25%, в резултат от лоботомиите пациентите губят способността да контролират импулсите си, стават неестествено спокойни, демонстрират повърхностен разсъдък и/или тотално отсъствие на емоции. Честотата на приложение на процедурата намалява с въвеждането на психоактивните медикаменти. През 1949 г. Егаш Мониш получава Нобелова награда за работата си.

През 1936 г. италианските лекари Уго Черлети и Лучо Бини прилагат първата шокова терапия с електричество на пациент с шизофрения и получават успешни резултати. Лечението скоро става широко разпространено и се прилага най-често в САЩ и Европа. Въпреки примерите за злоупотреба в миналото, този вид лечение все още се практикува успешно и днес, макар и със значителни модификации. През 1937 г. Х. Хюстън Мерит и Трейси Дж. Пътнам описват забележителни резултати след прилагане на фенитоин за лечение на големи пристъпи на разстройство и психически еквивалентни пристъпи (епилепсия).

Валтер Рудолф Хес, швейцарски физиолог, получава Нобелова награда през 1949 г. за картографиране на областите в мозъка, които участват в контрола на вътрешните органи. Хес прилага техники за мозъчна стимулация, разработени в края на 20-те години на XX век, като използва електроди, за да стимулира мозъка в добре дефинирани анатомични региони. Това му позволява да свърже региони в мозъка с конкретни физиологични реакции. Като стимулира хипоталамуса, той успява да предизвика поведение от възбуда до апатия в зависимост от областта на стимулация.

Също така през 1949 г. австралийският психиатър Дж. Ф. Дж. Кейд въвежда психотропния медикамент Литий, с което дава началото на епохата на психофармакологията. През 50-те години на XX век са разработени редица успешни антипсихотични медикаменти, които не лекуват психози, но са в състояние да контролират симптомите им. През 1952 г. е въведен хлорпромазин (по-познат като Торазин) като първият антипсихотичен медикамент, открит във Франция.

Имипрамин е първият разработен трицикличен
антидепресант, който се появява в края на 50-те години на XX век. През септември 1958 г. по време на първия международен конгрес по неврофармакология в Рим, Италия, д-р Фрейън от Университета на Пенсилвания, САЩ, е сред първите клинични специалисти, обсъждащи ефектите от имипрамина върху група от 46 пациента, на повечето от които е поставена диагноза „депресивна психоза“.

За това проучване пациентите са подбирани въз основа на симптоми като депресивна апатия, кинетично забавяне и чувства на безнадеждност и отчаяние.

През 70-те години на XX век разработването на нови технологии за образна диагностика изведнъж дава на лекарите и изследователите възможност да разгледат мозъка отблизо, без да се налага да отварят черепа. През 1972 г. Г. Н. Хаунсфийлд от „Ий Ем Ай“, Лондон, Англия, създава първия прототип на компютърен аксиален томограф (КАТ). 

Американският лекар и учен Реймънд Дамейдиън създава първия в света магнитно-резонансен томограф (МРТ), докато изучава аналитичните свойства на магнитния резонанс.

През 1974 г. М. Е. Фелпс, Е. Дж. Хофман и М. М. Тер Погосян разработват първия позитронно-емисионен томограф (ПЕТ) – апарат, който предоставя визуална информация за дейността на мозъка. Лекарите използват ПЕТ-скенирането, за да наблюдават такива неща като притока на кръв и използването на кислород в мозъка.

В началото на 90-те години на XX век президентът на САЩ, Джордж Х. У. Буш обявява десетилетието за „Десетилетие на мозъка“, което е в подкрепа на това, че политическото внимание започва да се насочва към заболяванията на мозъка.

През 1993 г. е изолиран генът, отговорен за болестта на Хънтингтън. През 1994 г. Алфред Г. Гилмън и Мартин Родбел си поделят Нобеловата награда заради откритието им на група протеини в човешките клетки, наречени G-протеин-свързани рецептори (GPCR) и ролята им при сигналната трансдукция.

Заради значението им за физиологията и патофизиологията GPCR стават успешна цел за голяма част от съвременните медикаменти. През 1995 г. д-р Джон Р. Марлър и колегите му демонстрират първата успешна интервенция по време на инсулт. 

През 2013 г. Ернст Бамберг и колегите му печелят наградата за принос при  изследванията на мозъка на Европейската фондация за изследване на мозъка „Грета Лундбек“ заради изобретяването и усъвършенстването на оптогенетиката.

Революционната техника позволява генетично определени популации от неврони да бъдат включвани и изключвани със светлина, а това дава възможност да се разкрият характеристиките на нормалните и атипичните невронни вериги, но и да се намерят нови подходи към лечението на заболяванията на мозъка.