Maria Liv Kjærgaard

Това са само мисли

В хватката на психотичния епизод Мария Лив Кяргор е погълната от страха. Но не всичко е страх. Там някъде е и истинската Мария - и тя копнее да излезе.

Мария Лив Кяргор

Дания

23 годишна. Единствено дете.

Работа

Учи Публична администрация.

Диагноза

In 2014, Maria was diagnosed with paranoid schizophrenia, OCD and borderline personality disorder with self-harm urges. 

Четиригодишно момиченце отива на разходка до пристанището с баща си. Тъкмо са хапнали сладолед и сега  тръгват към водата. Момиченцето получава разрешение да повърви по ръба на дървения крей. От едната страна е баща му по летни шорти, от другата е дълбоката вода. От време на време той пуска ръката на детето, за да може да се задържи само. След това пак я хваща. Родителите на момиченцето са разведени; то е чакало с нетърпение да излезе с баща си и той се смее.

 

Но в другата си ръка бащата държи бира и причината за смеха е, че е пиян. Вниманието му се насочва към минувачите, които поздравява веселяшки. Момиченцето иска постоянно да го държи за ръка. Слънцето грее. То иска да се отдалечи от ръба. Вместо това Мария – така се казва детето – вперва поглед пред себе си и се  съсредоточава – трябва да внимава да не се спъне.



Само, ако знаеха

Много преди Мария да получи диагнозата параноидна шизофрения, околният свят залива сетивата ѝ с информация. Обикновено тя се слива в едно общо послание: „Внимание, опасност!“ Като тийнейджърка Мария бдително следи всичко около себе си. Вижда спретнатите къщи на съучениците си и че всички те имат собствени стаи. Скриновете им са пълни с дрехи в правилния размер, а когато сядат на вечеря, всички говорят свободно. Мислите препускат в главата на Мария, когато им отиде на гости. Нейните дрехи са опърпани и омалели. Дали ще забележат? Ако някой възрастен погледне към нея и я пита нещо, дали ще знае верния отговор? Мария се свива. Когато някой се обърне към нея, тя отговоря едносрично, а на въпроса с какво се занимава майка ѝ отговаря с лъжа.

 

Мария знае много за живота на обикновените хора. Но те не знаят почти нищо за нейния – както и предпочита. Вратата към нейния свят е затворена и тя е постоянно нащрек да не се открехне. Защото тя е чувала думи, недокосвали ушите на приятелките ѝ. И те навярно са седели на дивана с майките си, но никоя не е чувала майка си да казва: „Баща ти… е мъртъв“, и че е мъртъв, защото се е обесил.

 

Мария не помни да е реагирала на новината. Онзи следобед на дивана е на 12 години. След това майка ѝ Мете изпада в душевен мрак; губи работата си, познатите си, потъва все по-надълбоко – но все пак ѝ остава Мария и Мария се опитва да я издърпа на повърхността. Когато се връща у дома след училище, намира майка си да седи в ъгъла на дивана, точно където я е оставила сутринта, с изцапан с цигарена пепел и храна потник. Понякога Мария се захваща да я изкъпе. Но Мете е толкова тежка и отпусната, че всяка стъпка от задачата е изключително трудна за Мария.

 

„Иска ми се някой да се беше намесил по-рано – казва майката на Мария днес. – Бях много болна и неспособна да се грижа за Мария. Но просто не го осъзнавах“. Дните се превръщат в месеци и когато Мете най-сетне влиза в психиатрично отделение, е минала година и половина.

Илюзиите лумват

В съзнанието на Мария витае спомен от времето, когато е на 16 и прекарва една година в пансион. Там се сприятелява с друго момиче и двете си намират гаджета. Четирима най-добри приятели. Един ден се гонят с водни пистолети и прогизват целите, докато се хлъзгат в сапунена вода с радостни викове и всеки бута противника под душовете, за да се намокри още повече. После с дни почистват. Този воден бой се откроява в съзнанието на
Мария; от времето, когато главата ѝ е била още бистра. Имаше само радост, спомня си тя. И споменът за тази радост още блещука.

 

Когато се връща у дома, постъпва в гимназия. Всичко върви добре. После доброто започва да се редува с лошото. След това става все по-лошо. Тя започва да си представя отвратителни неща и илюзиите лумват; налага се да се бори с тях, за да не придобият реални очертания. Накрая Мария се оказва разтрепераната фигура в ъгъла на дивана и четири години по-късно Мария е тази, която влиза в психиатрично отделение.

 

Била е толкова самотна дотогава. В болницата има други като нея и хора, които я разбират. Мария си спомня един ден, в който седи в двора и се опитва да разсее натрапливите мисли, като се люлее напред-назад. До нея е  седнала медицинска сестра. Мария копнее да ѝ довери мислите си, а сестрата продължава да си седи. И тогава мислите се отприщват. Мария се ужасява да не се превърне в човек, който изтезава животни. В убийца. В
пироманиачка, която подпалва къщи и с наслада гледа как пламъците поглъщат всичко. Страхува се, че се превръща в нечовешко създание. „Мария? – обажда се сестрата. Мария усеща погалване по бузата. – Това са само мисли“.

 

Поставят ѝ диагноза. Започва да взема лекарства и е изпратена в общежитие за младежи с психични заболявания. Всичко ще се нареди.

 

Но когато връхлитат страховете, казва тя, е все едно кожата ѝ е подпалена. А страховете връхлитат често. Когато отново започва да учи, машата ѝ за коса иска да изгори къщата. Когато си купува цигари, бензиностанцията заплашва да избухне. Зъл човек се спотайва в пералното помещение в общежитието. Мария се крие в стаята си и спуска щорите, а през нощта уринира в чашка, за да не се налага да излиза.

 

Отново е приета в болница.

Нарича го чичо Ян

Психиатричното отделение е общество в миниатюра, събрало множество различни хора. Според Мария отделението е едновременно безопасно и опасно място. По време на втория си престой тя се запознава с директор на дружество, който е бил уволнен и е изгубил всичко, с проститутка, зависима от наркотици и страдаща от посттравматично стресово разстройство, и с дребна жена над 60, която я оглежда злобно, защото е сигурна, че Мария е отмъкнала мъжа ѝ. Запознава се и с момиче със същата диагноза като нейната и с алкохолик на име Ян.

 

В съзнанието на Мария безспирно се повтаря една сцена. Зъл човек се нахвърля върху нея и ѝ прерязва гърлото. Това са само мисли, повтаря си Мария всеки ден думите на сестрата, само мисли. Но в един ден в отделението нейната налудност влиза в телевизионната стая – налудност от плът и кръв, която силно удря Мария в слабините и изкрещява: „Ще ти прережа гърлото!“

 

Слабините я болят. Това не е илюзия.

 

Нападателят не е мъж. Удари я подозрителната женица и сега персоналът се притичва на помощ. Но те ще защитават ли Мария и през нощта? Дали жената няма да се промъкне в стаята ѝ и да я убие, докато спи? Мария лежи, напълно будна, и взема още приспивателни.

 

Минават месеци. Натрапливите мисли не изчезват, но Мария намира все повече възможности да бъде каквато е. Момичето на нейната възраст плаче и Мария сяда до него да го утеши. „Няма страшно“, казва тя и девойката се успокоява. С часове играе карти с Ян, който няма нищо общо с мъжете от илюзиите ѝ. Нарича го чичо Ян. Той е твърдо убеден, че има надежда за Мария, и често ѝ го казва. „Всичко това е просто нещо, което ти се случва в момента“, уверява я.

 

Дребната жена излиза от психозата и моли Мария да ѝ прости. И Мария е изписана и изпратена в общежитието, като ѝ е предписано и специално лечение с ранна интервенция за младежи с шизофрения. Тук се намира в момента.



Сетивата й са все така оголени

Мария е открила нови извори на сила вътре в себе си. Край с чувството на срам. Пише статии и говори по радиото за живота с психично заболяване. Освен това служи като посланичка за младежи с психични заболявания в рамките на национална кампания за борба със стигмата върху тях. Наскоро е получила писмо от момиче с молба за съвет и то я е изпълнило с непривична радост.

 

Но сетивата ѝ си остават оголени. Само да премине по улица „Норъбро“, и я връхлетява миризмата на дюнер и изгорели газове, жълтият цвят на уличен знак я боде в очите, от всички страни я бомбардира глъч и шумотевица. А ако някой говори, чува тихия звук от удрянето на езика в небцето.

 

Продължават и натрапливите мисли. Те настояват, например, майка ѝ да пуши точно като Мария, със същия звук при изпускане на дима. Иска ѝ се да може да говори повече за тези мисли, но е твърде опасно. Мете изпуска дима точно както иска Мария. Често са заедно, играят на игри с думи, на карти, рецитират стихотворения, за да разсейват мислите на Мария. Всеки ден си пращат съобщения за добро утро и лека нощ.

 

Лечението на Мария има за цел да ѝ помага да поддържа равновесие. Тя отново е възобновила учението и скоро ще започне да се готви за следващия изпит. Хората протягат ръка към нея и тя протяга своята към тях. „Възможно ли е човек да се сприятели с теб, Мария?“

 

„Да, разбира се! Аз съм много общителна“.

 

„Ти можеш да станеш нечия приятелка, но може ли човек да бъде твой приятел?“

 

Мълчание.

 

„У мен май винаги си остава някаква подозрителност. – Тя се поколебава. – Повечето хора вероятно се сприятеляват само с външната Мария. – Само че от време на време, обяснява тя, на повърхността излиза човекът, когото нарича истинската Мария. – Все пак имам доверени хора“.

 

„От време на време чичо Ян познава“.

Още истории от Лундбек

Ditte Grauen Larsen living with Шизофрения

The Eyes Follow Her, Unblinking

Sheng Kangshua living with Parkinson's disease

Try to Treat Parkinson’s Like an Old Friend