Четиригодишно момиченце отива на разходка до пристанището с баща си. Тъкмо са хапнали сладолед и сега  тръгват към водата. Момиченцето получава разрешение да повърви по ръба на дървения крей. От едната страна е баща му по летни шорти, от другата е дълбоката вода. От време на време той пуска ръката на детето, за да може да се задържи само. След това пак я хваща. Родителите на момиченцето са разведени; то е чакало с нетърпение да излезе с баща си и той се смее.

Но в другата си ръка бащата държи бира и причината за смеха е, че е пиян. Вниманието му се насочва към минувачите, които поздравява веселяшки. Момиченцето иска постоянно да го държи за ръка. Слънцето грее. То иска да се отдалечи от ръба. Вместо това Мария – така се казва детето – вперва поглед пред себе си и се  съсредоточава – трябва да внимава да не се спъне.

Много преди Мария да получи диагнозата параноидна шизофрения, околният свят залива сетивата ѝ с информация. Обикновено тя се слива в едно общо послание: „Внимание, опасност!“ Като тийнейджърка Мария бдително следи всичко около себе си. Вижда спретнатите къщи на съучениците си и че всички те имат собствени стаи. Скриновете им са пълни с дрехи в правилния размер, а когато сядат на вечеря, всички говорят свободно. Мислите препускат в главата на Мария, когато им отиде на гости. Нейните дрехи са опърпани и омалели. Дали ще забележат? Ако някой възрастен погледне към нея и я пита нещо, дали ще знае верния отговор? Мария се свива. Когато някой се обърне към нея, тя отговоря едносрично, а на въпроса с какво се занимава майка ѝ отговаря с лъжа.

Мария знае много за живота на обикновените хора. Но те не знаят почти нищо за нейния – както и предпочита. Вратата към нейния свят е затворена и тя е постоянно нащрек да не се открехне. Защото тя е чувала думи, недокосвали ушите на приятелките ѝ. И те навярно са седели на дивана с майките си, но никоя не е чувала майка си да казва: „Баща ти… е мъртъв“, и че е мъртъв, защото се е обесил.

Мария не помни да е реагирала на новината. Онзи следобед на дивана е на 12 години. След това майка ѝ Мете изпада в душевен мрак; губи работата си, познатите си, потъва все по-надълбоко – но все пак ѝ остава Мария и Мария се опитва да я издърпа на повърхността. Когато се връща у дома след училище, намира майка си да седи в ъгъла на дивана, точно където я е оставила сутринта, с изцапан с цигарена пепел и храна потник. Понякога Мария се захваща да я изкъпе. Но Мете е толкова тежка и отпусната, че всяка стъпка от задачата е изключително трудна за Мария.

„Иска ми се някой да се беше намесил по-рано – казва майката на Мария днес. – Бях много болна и неспособна да се грижа за Мария. Но просто не го осъзнавах“. Дните се превръщат в месеци и когато Мете най-сетне влиза в психиатрично отделение, е минала година и половина.

В съзнанието на Мария витае спомен от времето, когато е на 16 и прекарва една година в пансион. Там се сприятелява с друго момиче и двете си намират гаджета. Четирима най-добри приятели. Един ден се гонят с водни пистолети и прогизват целите, докато се хлъзгат в сапунена вода с радостни викове и всеки бута противника под душовете, за да се намокри още повече. После с дни почистват. Този воден бой се откроява в съзнанието на
Мария; от времето, когато главата ѝ е била още бистра. Имаше само радост, спомня си тя. И споменът за тази радост още блещука.

Когато се връща у дома, постъпва в гимназия. Всичко върви добре. После доброто започва да се редува с лошото. След това става все по-лошо. Тя започва да си представя отвратителни неща и илюзиите лумват; налага се да се бори с тях, за да не придобият реални очертания. Накрая Мария се оказва разтрепераната фигура в ъгъла на дивана и четири години по-късно Мария е тази, която влиза в психиатрично отделение.

Била е толкова самотна дотогава. В болницата има други като нея и хора, които я разбират. Мария си спомня един ден, в който седи в двора и се опитва да разсее натрапливите мисли, като се люлее напред-назад. До нея е  седнала медицинска сестра. Мария копнее да ѝ довери мислите си, а сестрата продължава да си седи. И тогава мислите се отприщват. Мария се ужасява да не се превърне в човек, който изтезава животни. В убийца. В
пироманиачка, която подпалва къщи и с наслада гледа как пламъците поглъщат всичко. Страхува се, че се превръща в нечовешко създание. „Мария? – обажда се сестрата. Мария усеща погалване по бузата. – Това са само мисли“.

Поставят ѝ диагноза. Започва да взема лекарства и е изпратена в общежитие за младежи с психични заболявания. Всичко ще се нареди.

Но когато връхлитат страховете, казва тя, е все едно кожата ѝ е подпалена. А страховете връхлитат често. Когато отново започва да учи, машата ѝ за коса иска да изгори къщата. Когато си купува цигари, бензиностанцията заплашва да избухне. Зъл човек се спотайва в пералното помещение в общежитието. Мария се крие в стаята си и спуска щорите, а през нощта уринира в чашка, за да не се налага да излиза.

Отново е приета в болница.

Психиатричното отделение е общество в миниатюра, събрало множество различни хора. Според Мария отделението е едновременно безопасно и опасно място. По време на втория си престой тя се запознава с директор на дружество, който е бил уволнен и е изгубил всичко, с проститутка, зависима от наркотици и страдаща от посттравматично стресово разстройство, и с дребна жена над 60, която я оглежда злобно, защото е сигурна, че Мария е отмъкнала мъжа ѝ. Запознава се и с момиче със същата диагноза като нейната и с алкохолик на име Ян.

В съзнанието на Мария безспирно се повтаря една сцена. Зъл човек се нахвърля върху нея и ѝ прерязва гърлото. Това са само мисли, повтаря си Мария всеки ден думите на сестрата, само мисли. Но в един ден в отделението нейната налудност влиза в телевизионната стая – налудност от плът и кръв, която силно удря Мария в слабините и изкрещява: „Ще ти прережа гърлото!“

Слабините я болят. Това не е илюзия.

Нападателят не е мъж. Удари я подозрителната женица и сега персоналът се притичва на помощ. Но те ще защитават ли Мария и през нощта? Дали жената няма да се промъкне в стаята ѝ и да я убие, докато спи? Мария лежи, напълно будна, и взема още приспивателни.

Минават месеци. Натрапливите мисли не изчезват, но Мария намира все повече възможности да бъде каквато е. Момичето на нейната възраст плаче и Мария сяда до него да го утеши. „Няма страшно“, казва тя и девойката се успокоява. С часове играе карти с Ян, който няма нищо общо с мъжете от илюзиите ѝ. Нарича го чичо Ян. Той е твърдо убеден, че има надежда за Мария, и често ѝ го казва. „Всичко това е просто нещо, което ти се случва в момента“, уверява я.

Дребната жена излиза от психозата и моли Мария да ѝ прости. И Мария е изписана и изпратена в общежитието, като ѝ е предписано и специално лечение с ранна интервенция за младежи с шизофрения. Тук се намира в момента.

Мария е открила нови извори на сила вътре в себе си. Край с чувството на срам. Пише статии и говори по радиото за живота с психично заболяване. Освен това служи като посланичка за младежи с психични заболявания в рамките на национална кампания за борба със стигмата върху тях. Наскоро е получила писмо от момиче с молба за съвет и то я е изпълнило с непривична радост.

Но сетивата ѝ си остават оголени. Само да премине по улица „Норъбро“, и я връхлетява миризмата на дюнер и изгорели газове, жълтият цвят на уличен знак я боде в очите, от всички страни я бомбардира глъч и шумотевица. А ако някой говори, чува тихия звук от удрянето на езика в небцето.

Продължават и натрапливите мисли. Те настояват, например, майка ѝ да пуши точно като Мария, със същия звук при изпускане на дима. Иска ѝ се да може да говори повече за тези мисли, но е твърде опасно. Мете изпуска дима точно както иска Мария. Често са заедно, играят на игри с думи, на карти, рецитират стихотворения, за да разсейват мислите на Мария. Всеки ден си пращат съобщения за добро утро и лека нощ.

Лечението на Мария има за цел да ѝ помага да поддържа равновесие. Тя отново е възобновила учението и скоро ще започне да се готви за следващия изпит. Хората протягат ръка към нея и тя протяга своята към тях. „Възможно ли е човек да се сприятели с теб, Мария?“

„Да, разбира се! Аз съм много общителна“.

„Ти можеш да станеш нечия приятелка, но може ли човек да бъде твой приятел?“

Мълчание.

„У мен май винаги си остава някаква подозрителност. – Тя се поколебава. – Повечето хора вероятно се сприятеляват само с външната Мария. – Само че от време на време, обяснява тя, на повърхността излиза човекът, когото нарича истинската Мария. – Все пак имам доверени хора“.

„От време на време чичо Ян познава“.